Спомен

автор: marina mariya koleva ( injir)

Какво беше това? Отново. Появи се неговият лик. Току пред нея. Поглеждаше я пак. Правеше шеговита физиономия. Разсмиваше я. После тичаха заедно... Заливаха се в смях... Много смях...
Много смях не бе на хубаво. Сети се за тия думи. Които все вещаеха лошото. И лоши очи диреха злото. И гонеха. Гонеха щастието...
Събуди се от остра болка. Под гръдната кост я болеше. Не можеше да си поеме следващата глътка въздух. Споменът нахлу като приливна вълна...
Преобърната кола. Дим. Смачкано желязо. Тяло, покрито с платно. Това бе трагедия. Която отне още един човешки живот...
Колко време щеше да го носи в себе си? Другите забравиха. Близките. Приятелите. Времето лекуваше. А тя помнеше. Като гвоздей се забиваше. Глождеше. Човъркаше. Въпросът. Можеше ли да предотврати нещастието? Да беше го спряла! Да не тръгва. Да поостане. Още миг поне! Можеше днес всичко да е различно. Можеше просто да е жив...
Натисна газта. Колата летеше. По-бързо! По-бързо! Ще изпревари времето. Ще бъде преди часовниковата стрелка. Ще може да го настигне. Така искаше да са пак заедно! А бяха... В мислите. В сънищата. На подсъзнателно ниво...
Ето. Тя пак му говори. Пак ще се срещнат. И тази нощ. Беше й обещал. Любими цветя. С малки сини листенца. Нежни и мили. Незабравки. Ще изплете венец от тях. Ще украси косите й. В знак на вярност и преданост...
Сякаш невидима ръка я накара да спре. Да слезе. Поведе я по пътека. Към поточе. Подскачащо по бели камъни. Ромолещо. Говорещо. Разказващо... Извика от почуда. На цяла поляна пред нея, на едри туфи като кошнички бяха избуяли познатите синеоки цветчета. Поклащаха зелени стръкчета. Сякаш се усмихваха. И сякаш танцуваха. Коленичи. Обгърна ги с длани. Усети... За нея бе пратен необичаен подарък. Обич. Любов. Незабрава. Събрани ведно. В огромен букет. От небето...
Събуди се. Отвори очи. Беше сънувала. Спомен. От следващ живот...


injir 10.2011