Не съм вода ненапита —
сега съм пенлива река
и ми е тясно коритото,
в което отколе тека.
Не съм срамежливото пламъче
на скромен, домашен уют —
искрите така се разпалиха,
че в буйни огньове горят.
Не съм ароматното цвете —
украса за мъжки ревер.
Показвам си остро бодлите.
Внимавай преди да береш
божури от моите устни,
иглики от мойте очи!
Когато във Рая те пусна,
яж ябълки и си мълчи!
Код за близост
Преди да протегнеш ръката си още
докосване беше се случило...
И както си зная, че тъмното нощем
е светло, в съня ми заключено,
така наште думи двуполюсно близки
танцуват в едно изречение.
Това е началният изпит за искреност
и кодът за място до мене.
Това е цигулково нежна хармония —
две струни вибрират съзвучно
и тази мелодия, тихо отронена,
аз чувам преди да се случи...
Ягоди в снега
Измислих ти небе, защото ти,
когато беше с мен на покрива,
разказа ми, че искаш да летиш
над огледало от дъждовни локви...
Измислих ти криле и ги приших
на твойте безнебесни рамене.
Орисах те за полет. И сгреших ли?
Но ти... Тогава ти не каза „Не!“.
А исках... Исках просто да летиш
и аз да бъда вятърът в крилете ти.
Когато уморен се приземиш,
да съм ти дъжд — внезапно летен...
Сънувах ягоди червени в сняг —
узрели, ала с вкус на лудо вино,
и дълго не се будех от съня,
магията, боях се, ще отмине...
Сънувах те — протягаш ми ръка...
/докосването беше като истинско!/
Щом моят летен дъжд изви дъга,
разбрах — и тебе съм измислила.
СОНАТА ЗА ЛУНА
На кого ли му пука за тази луна,
дето остри си сърпа и нощем
жъне звездната нива?! Една по една
се отронват звездите и още
неугаснали падат към огъня,
който блика в рояк от светулки...
Вместо песен жътварска за сбогом
сто щурци си разплакват цигулките.
На кого ли му пука за тази луна —
нестинарка в жарава от злато?!
Щом изстине под бялата си пелена,
от млад огън ще пукне зората
и тогава небесният струнен оркестър
ще погали слуха на Бетовен... Когато
чуе той как вали виртуозната песен,
ще напише пак „Лунна соната“.
ЗАКОН ЗА СЪРДЕЧНО ДВИЖЕНИЕ
И тогава разбрах, че си тръгваш...
Опашата звезда се прицели в окото ми,
притъмня светофарът на ъгъла
и дъгата — прегърбена котка,
ме одраска преди да се скрие...
Буреносно небето започна да слиза,
пътят подло пред мен се изви
и сърцето разби се във облачна риза.
Чак тогава разбрах, че завоят обратен
забранен е на тази сърдечна отсечка.
/всяка крачка извън правилата
се наказва със срок цяла вечност./
Протестирам! Не може да няма решение!
Парламентът на чувствата вместо да страда
да приеме Закон за сърдечно движение,
в който „Стоп“-ът разумно е да се извади
и за пример да служи на Нютон законът —
той на ябълка зряла гениално крепи се:
за сърдечно притегляне още от Рая не гонят,
щом плодът падне сам, не е кисел.
МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА
(полу самодивско)
(полу самодивско)
„Дими последната цигара...“
изтъркан образ трафаретно
на масата мъжди, догаря
бездарна сричка на куплет.
Опитвам да ловя светулки
във черно-синкава тъма...
Развързах Слънчовата люлка,
а бях избраната мома.
Не се изкачвах към небето —
отложих полета, не тръгнах.
По кривите пътеки кретам,
препъвайки се в остри ъгли...
Не литнах. И защо ли смятах,
че в ниското е моят корен?!
Заравям зърното в земята,
а плявата лети нагоре...
Сега полу съм като другите:
люлея Слънцето в куплети,
надбягвам се със пеперуди.
И чакам полет към небето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар